Размах

Защо е важно да допускаме грешки, за да учим по-добре? Защо оценките от изпити не са най-добрият показател за успех в живота? Какво е общото между Роджър Федерер, Чарлз Дарвин, Майкъл Крайтън, Ван Гог, Харуки Мураками и Джанго Райнхард? Как свободното експериментиране може да ни помогне да успеем там, където тесните специалисти се провалят? В книгата „Размах“ журналистът Дейвид Епстийн описва един радикално различен подход към човешкото развитие, според който истинската сила на нашия ум не е в заучаването на някакъв занаят, спорт или метод до съвършенство, а в експериментирането, правенето на нови връзки, откриването на неподозирани неща. В интегрирането на информацията, която човек трупа в рамките на един стойностен и разнообразен живот. Много експерти настояват, че ако искате да развиете едно умение, да свирите на инструмент, да станете лидер в дадена област, трябва да започнете своята подготовка много рано – още от дете. Че трябва да се фокусирате само върху тази област и ако се отклоните към нещо друго или се забавите, шансовете ви за успех изчезват. Но един по-внимателен поглед към биографиите на успешните хора показва, че твърде често се случва точно обратното. Ранната специализация по-скоро е изключение, а мнозина Нобелови лауреати, шампиони, световноизвестни музиканти и милиардери са преминали през много различни области, експериментирали са с различни професии и са се учели от своя опит, като именно този разностранен опит им е дал основата и вдъхновението да направят неща, за които тесните специалисти изобщо не биха се досетили. Именно това е основната теза в „Размах“. Дейвид Епстийн се фокусира върху биографиите на спортисти, музиканти, художници, IT специалисти, инженери и учени от НАСА. И от тях ясно личи, че в масовата култура се е наложила една заблуда. Тясната специализация не само не води винаги до добри резултати, но твърде често става причина за трагични катастрофи – като тази на совалката „Чалънджър“, а вероятно е станала и причина за значително забавяне на темпото на научния прогрес.